The Diary
Yordan's Daily Glog
Събота, 31 Юли 2010
Тридесет гвардейци за националната гвардейска част търси Бюрото по труда във Видин. Освен ръст от 178-182 см и тегло до 85 кг мъжете не трябва да имат и татуировки и видими белези. Най-важното е да умеят да пазят тайна, тъй като едно от изискванията за службата е поверително. Жени не се приемат, пише в офертата. Те обаче могат да кандидатстват за шофьори на гвардейците, за каквито също има вакантни длъжности. -- в-к Стандарт
Не съм фен на войнствения феминизъм в каквато и да е форма. Личното ми мнение е, че разните активистки силно преиграват и превръщат цялата си кауза в един виц. Обаче горната новина определено не ми направи добро впечатление. Защо жени да не служат в гвардейската част?! Може да са шофьори на гвардейската част, но не може да са гвардейци. Защото са жени ли?! Тъпо. Военните отново демонстрират ограничеността си. Да им опресним паметта: Коя е Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева
Днес в новините - две девойки завели дело срещу МО заради отказа да бъдат приети в Гвардейската част. Както се казва: който каквото си търси, ще си го намери :)
[ Добави коментар ]Понеделник, 26 Юли 2010
Все още не навсякъде имаме свободен достъп до Интернет. Например на някои плажове, които все още не са бетонирани, урбанизирани и "облагородени" с поне пет плажни бара, кафене и нощен клуб... тоест на хубавите плажове. Понякога обаче, след прозвъняване на служебния джиесем на пожар, ни се налага спешно да установим връзка с някой закъсал сървър или десктоп, и докато се припичаме на някой такъв плаж да свършим нещо неотложно, набързо така, както сме си в отпуск и заслужена почивка, нали. Решението с gprs модем от мобилния оператор не ми допада, защото наличието на такъв би обезсмислило каквато и да е почивка отмах. Няма да има никаква основателна причина (или извинение) да не свършиш това, или онова, докато си далеч от офиса. Границата между спешното и това което може да чака ще се размие тутакси. Нали за това са ти го дали тоя модем, а?!!
И все пак понякога наистина възникват ситуации, при които намесата е задължителна и най-вече ситуации при които предпочитам сам да свърша работата, вместо да оставя нещата на друг, който може да не познава проблема така отблизо както мен. Тогава в ролята на модем влиза мобилния телефон. Ето как да използвате Мтел като ISP през джиесема си.
Свържете слушалката си с нетбука посредством USB кабел. Можете да осъществите връзката между двете и през блутут, но аз предпочитам кабел. Така че тук описвам ситуацията при използване на кабел. Моят апарат е Nokia Xpressmusic и при включване към компютър през USB ми дава възможност да избера вида на връзката - дали ще ползвам телефона като mass storage, дали за Image или Media transfer. Или в режим "PC Suite" - тоест за свързване към PC софтуера на Нокия. Това е режима, който ни трябва, въпреки че нямаме инсталиран този софтуер на компютъра - ако изберете някой от другите режими, няма да стане работата. Така че избираме "PC Suite". Ако апарата ви е друга марка, вероятно начина на свързване към компютър ще е различен. Експериментирайте.
След като сме свързали апарата с компютъра, в конзолата изпълняваме dmesg. Търсим името на новосвързаното устройство. Ще видите резултат подобен на този:
[ 6500.264319] usb 5-4: new high speed USB device using ehci_hcd and address 8 [ 6500.397352] usb 5-4: configuration #1 chosen from 1 choice [ 6500.398513] cdc_acm 5-4:1.1: ttyACM0: USB ACM device [ 6500.399807] usb 5-4: bad CDC descriptors [ 6500.399837] usb 5-4: bad CDC descriptors [ 6500.402960] usb 5-4: New USB device found, idVendor=0421, idProduct=022a [ 6500.402971] usb 5-4: New USB device strings: Mfr=1, Product=2, SerialNumber=3 [ 6500.402979] usb 5-4: Product: Nokia 5530 XpressMusic [ 6500.402985] usb 5-4: Manufacturer: Nokia [ 6500.402991] usb 5-4: SerialNumber: 35802xxxxxxxxx
интересува ни третия ред, който ни казва, че Нокията е "закачена" като устройство ttyACM0. Името ни трябва, за да създадем файл, наречен mtel в директорията /etc/ppp/peers - този файл ще описва параметрите на ppp връзката. На първият ред на файла записваме пътя до устройството, което представлява нашата Нокия. Ето как изглежда този файл. Не забравяйте първия ред - да съответства на положението на вашия нетбук!
/dev/ttyACM0 connect '/usr/sbin/chat -v -f /etc/ppp/peers/mtel-chat' defaultroute noipdefault usepeerdns 912600 debug noauth nopcomp maxfail 10 lcp-echo-interval 5 lcp-echo-failure 12 holdoff 3 noaccomp noccp nobsdcomp nodeflate nopcomp novj novjccomp lock nocrtscts
След като имате вече този файл, направете символична връзка към него в същата директория- с име provider. Командата е: "ln -s /etc/ppp/peers/mtel /etc/ppp/peers/provider" - ако още не сте се усетили, то да ви напомня, че създаването на файла mtel и създаването на символичната връзка към него трябва да извършите с root привилегии, тъй като действието се развива в /etc/ppp/peers директорията.
На втория ред на файла mtel сигурно сте забелязали обръщението към файла /etc/ppp/peers/mtel-chat - този файл все още не съществува, но трябва да го създадем. Ето какво съдържа той:
TIMEOUT 10 ECHO ON ABORT '\nABORT\r' ABORT '\nERROR\r' ABORT '\nNO ANSWER\r' ABORT '\nNO CARRIER\r' ABORT '\nNO DIALTONE\r' ABORT '\nRINGING\r\n\r\nRINGING\r' '' \rAT TIMEOUT 15 OK ATE1 OK 'AT+cgdcont=1,"IP","inet-gprs.mtel.bg"' OK ATD*99# CONNECT
Това са инструкции към Нокията-модем за осъществяване на връзката с Мтел. Създайте файла и го запишете отново в /etc/ppp/peers. И това е всичко. Сега остава да тествате. Активирането на ppp връзката става с командата pon изпълнена като root. Деактивирането става с командата poff пак като root. Активирайте, пингнете нещо, отворете някой сайт. Деактивирайте. Помнете - тази връзка кърти зъби финансово, така че я използвайте наистина само когато много се налага и няма никаква друга алтернатива.
Ето моя резултат в speedtest през такава връзка: Mtel GPRS. Хич не е добре, но става за аварийни ситуации.
[ Добави коментар ]Сряда, 21 Юли 2010
The Luddites were a social movement of British textile artisans in the nineteenth century who protested – often by destroying mechanized looms – against the changes produced by the Industrial Revolution, which they felt was leaving them without work and changing their way of life. -- Wikipedia
На български специално за българските чиновници от старата школа, за които руският език е основен, а българският - втори, и които са едни от главните герои на днешната история:
Лудизмът е социално движение, разпространено сред британските текстилни занаятчии през 19 век, които протестират - често чрез разрушаване на механизираните тъкачни станове - срещу промените предизвикани от Индустриалната Революция, които според тях ги оставят без препитание и променят начина им на живот.
С две думи и много опростено казано: лудитите са хора, които чувстват технологичния прогрес и напредък като заплаха. Понеже не желаят да се променят в крак с него. Понеже не го разбират. И най-важното (поради неразбирането им и нежеланието им да се променят): понеже прогресът ги прави излишни и ги вади от играта. Лудитите се опитвали да спрат прогреса и да попречат на технологичното развитие. Буквално: с камъни и дървье, както би казал поета. Атакували фабриките и цеховете и разрушавали машините. По този начин се надявали да завъртят колелото на историята назад, което както знаем, не може да стане (да използваме метафори близки до манталитета на държавния чиновник от старата школа). От гледна точка на съвременния човек тези лудити изглеждат смешни и малко луди. Действията им определено са налудни и противоречащи на здравия (от XXI век!) разум. Останали са в Историята като пример за войнстваща назадничавост, водеща до безсмислени (и безплодни) актове на насилие.
За съжаление - хората обичат да повтарят Историята, забравяйки че когато Историята се повтаря, това най-често става под формата на фарс, независимо дали това е било намерението им или не.
И така - XXI век. В разгара сме на нова революция, ако не по-голяма, то поне от ранга на Индустриалната Революция на XIX век. Нови технологии променят Света и начина по който ние взаимодействаме помежду си и със заобикалящата ни среда. Днешните механизирани тъкачни станове "тъкат" нишки от битове и байтове, местят ги, пренареждат ги и ги превръщат в различни обекти, които да ни служат и да повишават качеството на живота ни. И понеже говорим за Революция, а не за Еволюция, технологиите понякога изпреварват развитието в другите сфери на социалния живот, влизайки по този начин в противоречие с установени норми и модели на поведение. Тези противоречия лесно се изглаждат и преодоляват, ако разглеждаме нормите и моделите именно като норми и модели, изградени и развили се във времето като необходима форма за уреждане на определени взаимоотношения, които от своя страна са плод на моментното ниво на наука и технологии. А не като свещени крави и религиозни догми, които са установени от Сътворението на Света и не подлежат на промяна и усъвършенстване. И ако технологиите, на които се крепи Света, се променят, а това променя взаимоотношенията, то следва и нормите и моделите да се променят, за да отразяват развитието. Нормите и моделите да се променят, за да отразят развитието на взаимоотношенията, предизвикано от технологиите. Не случайно се повтарям. Наблягам. Направо натъртвам. Не е възможно да спрем развитието на технологиите, само и само за да ги задържим в рамките на нормите и моделите, когато те са остарели и не съответстват вече на технологичното ни развитие. Защото ако процедирахме така през целия си исторически път на разумни същества, то сигурно още щяхме да обитаваме пещери и да търкаме две влажни клечки в опит да си запалим огън. Мисля, че това е ясно и очевидно за всеки мислещ индивид.
И все пак... Сред нас има представители на една индустрия, които се държат като съвременни лудити. За разлика от текстилните занаятчии от XIX век обаче, днешните лудити не произвеждат нищо. Тяхната индустрия е чисто паразитен придатък, който е възникнал и просъществувал по модел, пълен аналог на биологичното явление симбиоза - паразитен организъм се прикрепя към организъм-гостоприемник и си осигурява всичко необходимо за съществуването си от него. Тези хора са изградили и поддържат качеството на живота си върху продукта на чуждия труд, като добавят към него никакво полезно качество или количество. Всичко това е било възможно при определено ниво на технологично и социално развитие на обществото и дори е играло положителна роля в живота му в определен период от време. Обществото обаче, движено от технологиите, се развива. И технологиите му предлагат нови начини да задоволи своите нужди. Начини, които правят излишни някои взаимоотношения и обезсмислят съществуването на цели индустрии. Също както текстилния механизиран стан е направил излишни дребните домашни тъкачни манифактури с техните ръчни, неефективни дървени станове. И също като дребните британски текстилни занаятчии, представителите на тази остаряла и излишна индустрия се вдигат с камъни и дървье срещу прогреса и новите технологии, в опит да ги спрат, ограничат, върнат назад, унищожат. За да оцелее паразитния им начин на живот. Готови са на всичко. Дори на актове на безсмислено и безплодно насилие - както стана ясно от последните им действия спрямо една онлайн библиотека. Добре е обаче да прочетат Историята и да се опитат да не я повтарят. Ако не искат след стотина години потомците да ги сочат като пример за налудничаво и безумно поведение. Добре е да потърсят начин да оправдаят съществуването си съобразно новите условия и взаимоотношения, които технологичния прогрес установява в съвременното общество. Защото обществото ще изхвърли от пътя си всичко което го задържа и дърпа назад в развитието му - както е правило винаги в миналото, когато някой или нещо е заставало срещу прогреса.
За кого се отнася всичко написано до тук? Коя е индустрията на съвременните лудити? Говоря за индустрията на "праводържателите". На паразитите, които може и да са били полезни на един по-ранен етап във взаимоотношенията творци-публика, но които в съвременните условия стават все по-излишни и които са във все по-голяма и по-голяма тежест както за творците, така и за публиката, със своите все по-неоснователни претенции и постоянния си стремеж да си докарват печалба от труда на творците, като ограничават изкуствено достъпа на публиката до сътвореното, създават ненужни, неоправдани и изкуствени прегради между творци и публика и се опитват да ги настройват едни срещу други в своя полза и изгода.
Скъпи мои лудити - няма да успеете. Обречени сте на провал и изчезване. Без значение колко и как ще лудувате. Историята не е на ваша страна - не повтаряйте грешки от миналото. Прогреса просто ще ви смачка, без дори да ви забележи. Факт. Не се опитвайте да му сложите спирачки, само защото застрашава начина ви на живот. Единствения шанс който имате е да влезете в крак с него, да намерите начин да се вместите в новите модели и взаимоотношения и то така, че да оправдаете съществуването си и да станете полезни за обществото. Ако не го направите - обречени сте. Няма как да пренесете миналото в бъдещето. Всъщност има - като се превърнете в два-три абзаца от учебника по история на децата ни. Два-три весели анекдотични абзаца... Защото рано или късно, в края на краищата, мъдрите ще се намъдруват и времето на лудите ще свърши...
[ Коментари: 2 / Добави коментар ]Коментари
Ahoy! Поздравявам те за силния текст! Yarr!
Петък, 9 Юли 2010
По бензиностанции, кафенета, молове и паркове цъфнаха отворени WiFi hot-spots които ви предлагат свободен достъп до Интернет. Всичкото това е много хубаво, но да използвате такива точки за достъп, които не предлагат никакво криптиране на данните, си е направо лудост. То е все едно да се изправите върху пейката в парка и да изкрещите паролата си за достъп до фейсбук пред всички разхождащи се наоколо. Всеки, свързан с отворената безжична мрежа, може да ви "чуе" и да си води бележки какво и с кого комуникирате. А не е задължително да сте толкова открити с непознатите в парка.
Достатъчно е да имате достъп до ssh сървър през който да насочите целия трафик от вас към Мрежата. Тъй като връзката между вас и сървъра се осъществява по ssh протокол, тя е криптирана и неразбираема за съседите ви в отворената безжична мрежа на парка. Важно уточнение - криптирана е само връзката между вас и ssh сървъра! Който може да е ваш собствен, може да е чужд, за чието ползване плащате. Втората опция не е предмет на това писание.
И така предполага се, че имате домашен ssh сървър (просто един Debian десктоп в домашната ви мрежа, който е почти постоянно включен). Предполага се, че ползвате нетбук или лаптоп с Линукс операционна система. Методът работи и с Уиндоус клиенти, но, понеже се старая да не окуражавам използването на затворен софтуер и ОС, този вариант също не е предмет на това писание.
Отворете терминал и изпълнете:
ssh -D 6969 -fN user@serveraddress.dyndns.org
Като естествено замените user с вашето потребителско име (ще ви бъде поискана и паролата за него), с което сте регистрирани на домашния си ssh сървър, чиито адрес е serveraddress.dyndns.org. Ако връзката с него е възможна (не ви е спрял тока вкъщи, или доставчика ви не ви е спрял Интернета) вече имате отворен крипитран и защитен от чужди погледи "тунел" помежду си.
Следващата стъпка е да настроите браузъра си да прекарва всички връзки с Интернет през този тунел.
За Firefox: Edit -> Preferences -> Advanced tab кликате върху Settings срещу "Configure how Firefox connects to the internet". Избирате Manual proxy configuration и въвеждате localhost в полето SOCKS Host, а за порт въвеждате 6969 - порта, който сте дали на ssh. Сега всички заявки за сайтове Firefox ще отправя криптирани до вашия ssh сървър, а той ще тегли съдържанието на сайтовете от Интернет, ще го криптира и ще го връща на браузъра. Остава само още една дупка за запушване - Firefox все още пита за адресите на сайтовете, които искате да посетите, в чист некриптиран текст - "вика", така че околните все още "чуват" кои сайтове посещавате, макар и да не са в състояние да "чуват" за какво си говорите с тях. За да "запушим" устата на бъбривия браузър, отваряме в него адреса about:config и намираме там настройката network.proxy.socks_remote_dns, задаваме й стойност TRUE и това е всичко приятели! Сега никой от околните няма представа кои сайтове посещавате и какво правите в тях.
За Google Chrome: в Google Chrome Options -> Under the Hood -> Network -> Change Proxy settings -> маркирайте Manual Proxy Configuration и в Socks host въведете localhost, за порт запишете 6969. Това е. За съжаление няма лесен начин да прекараме DNS заявките на Google Chrome през ssh връзката. Поради което ви препоръчвам когато сте навън да използвате Firefox.
Важното е, когато не използвате ssh тунел, да връщате настройките на браузъра си на Direct connect...
По този начин можете за защитите трафика и на други програми, които могат да бъдат настроени да използват socks прокси.
Успех, и не забравяйте - правете само безопасен секс, ако ще го правите с непроверени и случайни партньори: нахлузете си socks-чето преди отпочнете забавата :)
[ Коментари: 2 / Добави коментар ]Коментари
На http://www.dnstunnel.de/ е описано как да маскирате ssh тунела си, така че околните да не могат да разберат дали и кога използвате ssh тунел за връзката си.
Интересно четиво е и Tunnel Everything на адрес http://www.plenz.com/tunnel-everything - за това как може да пекарате през ssh тунел всякакви протоколи и комуникации...
за да оптимизирме връзката е добре да компресираме трафика към ssh сървъра:
ssh -D 6969 -fNC user@serveraddress.dyndns.orgНаписа yradunchev на 10-Jul-2010 07:39
Събота, 3 Юли 2010
Ето един много lame скрипт, който използва curl и perl, за да скъси дълъг интернет адрес през is.gd:
#!/bin/bash echo $( curl -s http://is.gd/api.php?longurl=\ $(echo "$@" | perl -MURI::Escape -lne 'print uri_escape($_)') )
Кръстил съм го isgd. Подаваме му дълъг интернет адрес като аргумент:
isgd http://yordan.radunchev.com/diary/archive.php/2010-07-03
и получаваме в отговор:
http://is.gd/ddOFk
което е скъсения вариант на нашия дълъг адрес.
Знам, че не е шедьовър, но ми върши добра работа, когато искам да туитна линк към някой интересен пост в нечий блог, прочетен през newsbeuter в конзолата, използвайки конзолен туитър като bash.tw, без да ми се налага да използвам графична среда и браузър за целта.
[ Добави коментар ]Петък, 2 Юли 2010
Във връзка с повдигнатите отново искания на разни организации да се направят промени в съответното законодателство, които да задължат производители, вносители и търговци да правят отчисления от продажната цена на празни носители за данни (видео и аудио касети, компакт дискове и DVD), копирни машини, принтери, тонер касети за тях, цифрови и аналогови записващи устройства (в това число и компютърни конфигурации), като компенсация срещу ЕВЕНТУАЛНОТО използване на преждеизброените обекти за неоторизирано възпроизвеждане, копиране, тиражирне и разпостранение на съдържание защитено от ЗАСП, искам да направя следната декларация:
Настоявам държавата да ми изплати полагащата ми се еднократна помощ за новородени близнаци в размер на 3600 (три хиляди и шестотин) български лева (според действащите наредби към юли 2010)! Вярно, че нямам (все още) деца, но заедно с по-добрата ми половинка имаме всички технически дадености и реквизити, следователно ЕВЕНТУАЛНО мога да имам. Така че - ако обичате... чакам си парите.
[ Добави коментар ]Четвъртък, 1 Юли 2010
Един от символите на 90-те на миналия век - стикерите на "охранителни" компании по витрините на търговски обекти и заведения. Помните ли ги? СиК, ВИС-2, Клуб 777... Ако нямаш стикер има висока вероятност да понесеш "щета", ако го имаш - можеш да си спокоен, "щетите" ще заобикалят твоя обект. Много просто. Посещават те "агенти" на съответния застраховател и те "убеждават" да се възползваш от техните услуги. Ако се колебаеш още същата нощ "агентите" онагледяват с някое паве колко беззащитна е витрината ти без съответния стикер. Ако си много колеблив и нерешителен и това не ти помогне да вземеш правилното решение - "аргументите" стават по-сериозни. И така докато разбереш, че не можеш без стикер. Тогава си плащаш, лепваш го и вече нямаш грижи. Общо взето нещата се свеждаха до това да платиш на съответните хора, за да те пазят от... самите себе си. Колкото по-бързо схванеш, толкова по-безболезнено е. Бизнес.
Е, ако сте забравили или просто сте били твърде малки, за да помните - имате възможност да преживеете абсурда ОТНОВО. Не, не се възраждат мутренските групировки от миналото. Изгряват НОВИ на хоризонта. Без бригади от "вратове" и "борци", които да предлагат "услугите" им на търговци и собственици на заведения. Тази задача е поета от Министерството на културата. Държавни служители обикалят по търговските обекти и "стимулират" бизнесмените да сключват договори с правилните хора, за да бъдат оставени на спокойствие да правят бизнеса си и да внасят данъци. Ако не - чакат ги абсурдни административни перипетии, загубени нерви, време и пари - ресурси, които могат да употребят далеч по-смислено и полезно и за себе си и за държавата. Ако искат да си ги спестят - просто плащат едни пари на едни хора и получават един стикер, да си го лепнат на витрината и да бъдат оставени на мира. Звучи ли ви познато?! Звучи ли ви много деведесетарски? Добре дошли в България през 2010 година на XXI век. Ето го и стикера:
И все пак не съм съвсем прав - има развитие спрямо 90-те. Ако тогава беше достатъчно да имаш само един стикер на само една "охранителна" компания, за да си осигуриш спокойна бизнес среда, днес не е така. Не е достатъчно да платиш на една организация. Трябва да платиш на ДВЕ - над този стикер има още един, който за съжаление не излезе добре на снимката - на Музикаутор. За сега са две организации... Няма никаква пречка да се появи трета... четвърта... пета... И собственика на караваната за кафе на ъгъла ще е ДЛЪЖЕН да плати на ВСЯКА една от тях и да се облепи със съответните стикери. Иначе ще го посетят хората на ДИРЕКЦИЯ АВТОРСКО ПРАВО И СРОДНИТЕ МУ ПРАВА при Министерство на културата. И ще дава отчет защо така лишава добрите хора от тези организации от техните приходи. Защо?
Бележка: Стикера на снимката е сниман на входа на Била в Бургас. Някой да ме поправи ако греша, но аз не си спомням някога изобщо да съм чувал каквато и да е музика в магазините на Била България. Никога. Нито веднъж, а посещавам обектите им в София поне веднъж седмично. Но това не трябва да ги възпира да си ПЛАТЯТ, за да са спокойни. Иначе... проверки, актове, протоколи, а как се доказва, че не пускаш музика?!... така че - пускаш, не пускаш музика - плати си, да ти е мирна главата.
[ Коментари: 4 / Добави коментар ]Коментари
Здравей,
Профон, Музикаутор, Филмаутор и т.н. са организации за колективно управление на права - авторски, както и т. нар. "сродни" (напр. право на артиста-изпълнител, на продуцента на звукозаписи, на филмови продукции и т.н.). Ако в обекта се пуска музика на CD или DVD, то могат да дойдат и от Профон и от Филмаутор и да търсят отчисления, които са в сферата на ниска двуцифрена сума за годишна база. Тези организации защитават не само наши, но и чужди носители на права. Отделно не може да има по 10 от всяка, а само по една. Без да им адвокатствам, но такова е законодателството - при това не само у нас, а и по света.
Здравей,
Благодаря ти за коментара и пояснението. Не знам защо си останал с впечатление, че нямам представа какво е Профон и с какво се занимават, но не е така. Много добре са ми известни и те и другите организации за колективно представителство или там както са избрали да се наричат. Изложеното от теб звучи направо благородно - да ги разпрегръщаш и разцелуваш добрите хора от Профон. Само да беше цялата истина по въпроса.Има доста неизяснени неща. Като например интересния въпрос какво се случва с "отчисленията" след като влязат по сметката на Профон. Каква част от тях Профон задържа за собствени нужди и каква част, ако изобщо някаква, се изплаща на автори, продуценти и изпълнители, каква част влиза в държавния фонд "Култура", защото ако не ме лъже паметта и такава част трябва да има? Наскоро имаше протести на български изпълнители, че реално не са получили и стотинка от тези организации... Друг въпрос - защо собственици на заведения са привиквани по РДВР-та и им е търсена сметка имат ли договор с Профон и ако нямат, защо нямат и кога ще подпишат?! Не е ли редно Профон да предявява исковете си към предполагаеми нарушители и да ги защитава по надлежния ред - в съда?! И още един въпрос - защо да не може да има педесет подобни организации? Не знам някъде да има ограничение. И аз и ти можем да регистрираме подобно дружество, да намерим десетина изпълнителя, композитора и прочие, да подпишем с тях и на тази база да пратим държавата да натиска бизнесмени да ни правят отчисления. Какво ще ни спре?
И само за сведение, за да не заблудим читателите все пак - "отчисленията" далеч не са "в сферата на ниска двуцифрена сума". Например заведение с 51 места и категория три звезди дължи 430 лева. Скромна двуцифрена сума? Това е за едно кръчме тип "капанче" на плажната ивица в морски курорт с десет маси. Повече от половината заведения в България влизат в тази категория. А ако имаш билярдна маса или дори джага в заведението - "отчислението", което дължиш автоматично се умножава по ТРИ - отиваме на 1300 лева. И това са само задълженията към ПРОФОН. Отделно дължи и на Музикаутор.
http://www.blitz.bg/news/article/79015
Така действа Профон - по-точно така действа дъжавата в лицето на ГДБОП в полза на Профон. Това не е нормално според мен. Нормално е Профон да защити в съда претенциите си към нарушителите. В нормален процес.Написа yradunchev на 02-Jul-2010 16:55
Събота, 26 Юни 2010
Калин от Човешката Библиотека е разпратил писма до членовете на АБК с молба да уточнят позицията си по акцията на рицаря Явор Колев срещу chitanka. Получил е интересни отговори. От тях става ясно, че далеч не всички членове на АБК са наясно с действията на асоциацията, уведомени са за тях пост-фактум, някои направо не ги одобряват. Други пък не са членове на въпросната асоциация повече от година, но въпреки това тя продължава да ги листва като такива на сайта си. Това е злоупотреба с името и авторитета им и моят съвет към тях е да потърсят отговорност от АБК за нанесени щети на публичния им образ покрай случката с chitanka.
С особена радост разбрах, че едно от издателствата, чиято работа уважавам, решително се разграничава от акцията - това на Дамян Яков. Подобна е реакцията на издателството на ПУ "Паисий Хилендарски" - те дори възнамеряват да излязат от АБК.
На всички, с чието име АБК са злоупотребили, като са ги обявили за поръчители на акцията, препоръчвам да излязат с ясна позиция до колкото се може по-широк кръг от медии, както и да преосмислят отношенията си с АБК и дори да помислят за изчистване на името си по съдебен път чрез иск към АБК. Няма от какво да се страхуват. Просто трябва да си дадат ясна сметка кое е по-важно за тях - някакво фалшиво чувство за "браншова солидарност" с хора, които дори не си правят труда да се допитат до тях, преди да заложат името и репутацията им в спорни и не съвсем чисти операции, или читателската им маса, клиентите, хората които ги подкрепят с парите си.
Ето къде може да се запознае човек с отговорите на някои от издателствата: Човешката библиотека » chitanka.info и българските издателства: Въпроси и отговори
[ Добави коментар ]Петък, 25 Юни 2010
Една статия от един велик писател, написал само пет книги. "Даото на Пух" и "Дъ-то на Прасчо" - ако не сте ги чели, прочетете ги непременно (но не на български, след малко ще разеберете защо). В нея той обяснява какво и защо го е накарало да се откаже от писането и издаването на книги. Струва си да се прочете. Особено в контекста на последните събития около онлайн библиотеката chitanka. Бенджамин Хоф хвърля светлина върху взаимоотношенията автор - издател. По някаква извратена ирония на български и двете книги са издадени от издателство "Дамян Яков" - един от поръчителите на затварянето на chitanka.
Статията е добре да се прочете най-вече от авторите. За да им помогне да осъзнаят, че издателите далеч не са им първи приятели и изобщо не се интересуват от авторовото добруване и печалба. А само и единствено от своята си печалба. Сигурно на мнозина ще им се сторят познати описаните перипетии около издаването на една книга. За други може да звучи невероятно. Но е факт. Такава е действителността. И тя трябва да се промени.
Статията е писана през 2006. Тогава Бенджамин Хоф не е видял друга алтернатива освен да излезе от играта. Днес нещата не стоят така. Днес авторите имат алтернативата да изгонят от играта издателите. Те вече не са им нужни в епохата на Интернет и хилядите опции които им се предоставят за директна връзка с читателите, без намесата на посреднци, които да ги лишават от огромната част от приходите им. Да не говорим за отпадането на огромните разходи по отпечатването на книга на хартия. Разходи, които най-често са за сметка на авторовите приходи, не на тези на издателя. Хубаво е авторите да се замислят над всичко това.
Публикувам цялата статия на Бенджамин Хоф, която понастоящем може да бъде намерена само в archive.org. Надявам се да намеря време и да я преведа на български. Ако някой ме изпревари - ще му бъда благодарен, нека ми остави линк към превода тук, за да го добавя, а ако няма къде да го публикува онлайн - да ми го изпрати, ще го публикувам тук с удоволствие.
FAREWELL TO AUTHORSHIP
And Why We’re Losing Literature
By Benjamin Hoff
One of the strongest memories of my childhood is that of the county Bookmobile that would periodically visit the grammar school I attended in Sylvan, Oregon, then a small, semi-rural community off a two-lane road leading from Portland to the coast. When I stepped up into the Bookmobile, I would encounter first the intriguing smell and then the fascinating sight of shelf after shelf of books -- colored packages of adventure that could take me to places I’d never seen, with people I’d never met. Books probably meant more to me than to most children, because reading was my way out of a childhood of illness that kept me in bed, and in pain, a good deal of the time. My heroes were people who could write -- Mark Twain, Jack London, Arthur Conan Doyle, Sir Walter Scott -- rather than actors or athletes.
If someone had told me then that one day I would write books myself, and that they would be translated into over twenty languages, communicating to people around the world, I would have been awestruck at the promise of a dream come true. I would not have known then what I know now -- that I had been born too late.
When I tell people that I’ve been having increasingly severe professional difficulties because of the multinational corporations that have bought out the book-publishing industry, they typically respond by advising me to “hang in there” and “roll with the punches.” They remind me that I’m an award-wining, internationally bestselling author (as if I had the luxury of being able to forget the fact). I have an obligation to the public, they say, to keep writing (ignoring the reality that it’s one thing to keep writing, but can be another thing entirely to keep being published). Now that I’ve decided to leave the book-writing profession and to try writing stories for magazines and movies, nobody I’ve told of my decision seems to understand. So the following is my explanation. Imagine, whoever reads this, that you are me. Let’s start a little over twenty-five years ago. You have completed approximately one-third of the manuscript for a proposed book you have titled The Tao of Pooh -- a book that is to humorously explain the generally misunderstood principles of the generally ignored Chinese philosophy or spiritual teaching known as Taoism, using the A.A. Milne Winnie-the-Pooh characters. You have submitted the manuscript-so-far and chapter outlines to Elsevier-Dutton, formerly the independent publisher E.P. Dutton -- the only American publisher, the editor who reads your proposal immediately assures you, authorized by the English corporation The Trustees of the Pooh Properties to publish any book featuring the Milne characters.
The editor stalls on a decision for months as you write and mail in chapter after chapter, until the manuscript is practically complete -- at which point you send a letter stating that you’re not going to continue until you receive an acceptance, a contract, and an advance. The publisher then officially accepts the proposed book and sends you a contract to sign, which grants you a hardcover royalty of 12 ½% (the standard is 15%, but you don’t know that). You are to be “given” (loaned) an advance of $6,000.
The trustees of the Pooh Properties had at first in their communications with the publisher demanded one-half of your royalty in exchange for the right to use quotations and drawings from the Milne Pooh books. But on being told that you have responded to this demand by refusing to proceed further, they have reduced their exorbitant permission fee to a still-enormous 33 1/3% on the hardcover edition and (after the customary author/publisher splits) 40% on paperback and foreign editions, if there are any.
After a period of great hesitation, you decide that you’d rather finish the book than not, despite the considerably diminished royalty. So you sign the contract.
Months pass. The Tao of Pooh is about to be printed and released. For what seems a long time, you have been dealing with a very prickly editor and a very cold-blooded publishing house. But the book-to-be reads well, and you have some hope for its success. The editor tells you that he will be visiting the Dutton West Coast sales representative at his home in Olympia, Washington -- a two-hour drive from where you’re now living -- and that he would like to buy you a dinner to celebrate the upcoming release of your book. He suggests a certain restaurant in Seattle, a forty-five-minute drive north of Olympia.
You show up at the restaurant carrying a stuffed bear made by your mother, very closely based on Ernest H. Shepard’s Pooh drawings. You meet the editor and the sales rep, and the latter's girlfriend. The editor orders a tray of cheese blintzes for the table. He tells you that the new foreign corporate owners are authorizing only $1,275 to advertise the book, and that Dutton is planning to spend the money on little ads in The Village Voice. As if to demonstrate that you the author are not the only one to suffer from the publisher’s austerity program, he shows you his broken glasses, which he has taped together as a cheap fix. By now, you are convinced that the man is not only prickly, he’s crazy.
The sales rep’s girlfriend, who says she is studying art in college, tells you that she believes it’s good for artists to starve, because poverty (which she seems to have no first-hand knowledge of) strengthens character. Having grown up with professional-artist parents, your viewpoint is somewhat different; but as the conversation indicates that your viewpoint is not of interest, you decide not to pursue the subject.
In the meantime, you have noticed a buzzing sound -- people at nearby tables are discussing the bear, which you’ve seated on the chair next to yours. You hear the likes of: “Have you noticed that bear?” “Yes, he looks just like Winnie-the-Pooh!” “Boy, I really loved those books when I was a kid.” Your table company ignores the buzzing -- and the two diners who come over to you and strike up conversations about the bear.
The editor leans toward you and, as consolation for the small ad budget, says, “Don’t expect much from this book. It’s too esoteric to appeal to the general public.”
The editor and his companions excuse themselves, saying they need to return to Olympia. They pay the check for the cheese blintzes -- of which you’ve eaten three -- and leave. You sit there, ravenously hungry, wondering what happened to the offer of dinner. You think over the money you’ve lost from your paying work while writing the book, and consider that, according to the editor’s anti-pep talk, its sales will probably not pay back your investment. So you decide that you can’t afford to eat dinner at the restaurant. Bear under arm, you go to your car and eat the sandwich that you fortunately brought from home, thinking gloomy thoughts of wasted effort and upcoming failure.
When The Tao of Pooh is released, it is assassinated in Publishers Weekly, Kirkus Reviews, and several other publications, including even a teddy-bear-lover’s gazette, The Teddy Tribune. Unless you’ve somehow missed something, there are no positive reviews. Sales figures for the book start low and stay low, ominously so. When you go to your local library to see if they have ordered a copy, to be told they haven’t, you catch sight of a photocopy of the Kirkus Reviews throat-slitter. It has the most venomous assertions underlined, which you assume is the doing of the book-buyer. You donate two copies of the allegedly worthless book.
A “mixed” review -- part positive, part negative -- appears in The Washington Post. Six years later, you will learn that it was what saved The Tao of Pooh from almost certain death. At an American Booksellers Association convention, a Penguin Books executive will tell you that he came across the Washington Post review on the Sunday morning it appeared, while reading the newspaper over breakfast. Impressed enough by its positive statements to believe that the unusual book had the potential to reach a large readership, he directed his staff the next day to make an offer for the paperback rights. “Dutton didn’t even send the book out for paperback bids,” he will tell you, still incredulous after six years. “That shows how much they cared for it. We made an opening offer -- not much -- and they grabbed it with both hands.”
Just after its release, the paperback edition is described for about sixty seconds on National Public Radio. Shortly after that, it appears on the Washington Post trade paperback bestseller list and then on the New York Times trade paperback list -- the first time in publishing history that a book on Taoism had done any such thing. You learn two valuable lessons: one, every review counts; two, in the face of bad reviews, even brief national exposure can make a big difference to the survival of a book.
Although your next two book proposals are rejected by publishers, your third one, The Singing Creek Where the Willows Grow -- a biography clearing the reputation of long-maligned 1920s bestselling author Opal Whiteley -- is accepted and published in hardcover by independent-minded, author-friendly Ticknor & Fields. Like its two unsuccessful predecessors, the proposal had been turned down by a long list of publishers in large part -- according to statements made in the rejection letters -- because it was not a sequel to The Tao of Pooh, by then a proven commodity. For it, you receive a $7,500 advance. The Singing Creek is not a commercial success, but it manages to win an American Book Award.
By then, Warner Books has bought the paperback rights -- shortly after which purchase, the two enthusiastic Warner’s editors responsible for the acquisition quit in disgust over the new corporate owner’s treatment of staff. No one from Warner’s shows up at the awards ceremony. But Patti Breitman, the first of The Singing Creek’s two editors to leave the house, appears and makes an inspiring speech about the book.
With no one at Warner Books to champion The Singing Creek, despite increasing sales apparently stimulated by two National Public Radio programs featuring it, Warner’s soon decides to drop it. Ticknor & Fields is closed down by parent company Houghton Mifflin, ending the life of the hardcover. (A few years later, Penguin Books will buy The Singing Creek for a $10,000 advance and release it cheaply and quietly in paperback.)
Ten years after starting The Tao of Pooh, you work up a partial manuscript plus outline for a companion book, The Te of Piglet. You submit it to your former editor’s successor at Dutton -- by then “an imprint of New American Library, a division of Penguin Books USA, Inc.” -- still the only American publisher authorized to publish books featuring the Pooh characters. You’ve worked up the nerve to write the proposal because your belief in the project outweighs your dread of Dirty Dutton. At least, it does at first. Then the proposal is rejected. As the editor’s negative letter sums up:
"What I think is wrong here is that we really do want a sequel to the Tao of Pooh (sic), and we basically want more of the same. Okay, fine to add in Piglet, fine to show change from shy and quiet to quiet and strong, but the book is not going to work if it’s all a showcase for Piglet. Pooh is still the basic Taoist."
Incensed by the letter -- “They didn’t believe in The Tao of Pooh, and now they don’t believe in anything else,” you remark to family and friends -- you decide to burn the manuscript. You are stopped by your fiancée and a friend who manages a bookstore. The latter, who’s as contemptuous of Dutton’s no-Pooh-no-deal attitude as you are, urges you to “go over that jerk’s head to someone who can see the potential.”
After a long cooling-off period, and after hiring and firing an agent who without consulting you offers Dutton world rights to The Te of Piglet for a $50,000 advance -- which Dutton accepts -- you turn negotiations over to your attorney. The latter, no stranger to tough bargaining, has by that time obtained for you a $6,000 out-of-court settlement with Dutton after threatening them with a plagiarism suit over a Dutton book, edited by The Tao of Pooh’s editor, that included in its text several word-for-word passages from The Tao of Pooh without acknowledgement or permission.
As your lawyer describes the Te of Piglet negotiation process: “At each step of the way, I call up their attorney, and he yells the terms at me, ‘Take ‘em or leave ‘em.’ I tell him they’re unacceptable, and the only reason he makes them is because no other American publisher can do the book. He denies the allegation. He then proceeds to prove it’s true.”
When your attorney asks for a $300,000 advance -- a more-than-reasonable figure, considering what The Tao of Pooh has earned for Penguin -- he encounters a rage so extreme that it turns comical: “He shouts, ‘Three hundred thousand dollars! Who does your client think he is -- Garrison Keillor?’”
You settle for a $150,000 advance and sign the contract. “Thank God that’s over,” your lawyer declares. “That attorney was the most obnoxious son-of-a-bitch I’ve ever encountered.”
(An aside on the traditional publisher’s advance: Generally speaking, the larger the figure advanced to the author, the harder the publisher will work to quickly recover the money -- in other words, the greater the publicity department’s promotional effort will be. The amount of the advance depends on how strongly the publisher believes in the proposal. And that’s where the catch lies. It would seem that to today’s imagination-challenged corporate decision makers, the book ideas most deserving of substantial advances are those that are as old as the hills yet have a contemporary twist. To put it another way, they combine Historic Precedent with What People Are Talking About Now. The problem with that somewhat schizophrenic combination of attributes is that, first, what’s old-as-the-hills in books is by now quite old indeed; and, second, what people are talking about when the idea is accepted is not necessarily what they will be talking about two or three years after that, when the book is released. So corporate publishers, who demonstrably know no more about the characteristics of great writing than most of us know about the intricacies of rocket science, end up with too many big-advance disappointments and here-today-gone-tomorrow flash books that sell impressively the year they’re released but do not sell a single copy five or ten years later. All of which further narrows publishers’ sights and makes them less and less likely to do what the big, wealthy, pre-corporate publishers did so successfully: back a new voice, an unusual idea, a great piece of creative writing. Pity the author today who wants to start a new trend rather than follow existing ones. From the corporate publisher’s point of view, the trouble with you, the author Benjamin Hoff, is that your book-proposal ideas have no historic precedent, and they are not what people are talking about now. So you will never be given a large advance. But $150,000 will guarantee you more promotion than will $6,000.)
With The Te of Piglet, you don’t have to worry about Publishers Weekly and Kirkus Reviews assassinating the book before it’s had a chance to build sales momentum. Thanks to the promotional efforts of Dutton’s Head of Publicity, Lisa Johnson, The Te of Piglet is on every major bestseller list in the nation before its official publication date -- the date before which, by professional agreement, no reviews are to appear. Then the reviews come out, asserting why the public shouldn’t, and won’t, buy the book. This time, fortunately and surprisingly, there are some positive, thoughtful reviews as well.
The Te of Piglet stays on the New York Times bestseller list in hardcover for 40 weeks. Observing its performance, book people you know predict confidently that when the paperback is released, it will be on the bestseller lists for two-to-three times that length, the usual pattern for the paperback edition of a solid hardcover bestseller. But then, instead of assigning paperback promotion to the head of the paperback publicity department -- standard procedure in cases of substantial hardcover success -- the publisher for some ungiven reason assigns it to a young man who seems to be at or near the bottom of the paperback publicity department hierarchy. The paperback publicity campaign that follows consists of you phoning in every week to inform the young man of the book’s position on New York Times. The Te of Piglet is on that newspaper’s trade paperback list for 19 weeks -- less than half the length of the hardcover’s stay. You probably will never learn why Penguin, in effect, pulled the plug on the paperback publicity campaign.
Four years and a couple of rejected non-Pooh book proposals later -- after finally realizing that every time you submit a completely original creation to publishers, it is turned down -- you begin part-time work on the manuscript for an all-ages, four-section book you title The House on the Point: A Tribute to Franklin W. Dixon and the Hardy Boys. It includes your own Hardy Boys mystery, which you loosely base on some of the plot of the 1927 factory book The House on the Cliff, which had been written in three weeks by the fictitious “Franklin W. Dixon.”
In its introduction touching on your experiences as an investigative photojournalist and in its concluding essay proposing the inclusion of observation-and-deduction principles in education, you make connections between crime detection and larger social issues. In it, as in The Tao of Pooh, you attempt to show the potential everyday usefulness of something long considered specialized knowledge, utilizing children’s-book characters and a genre long considered mere entertainment, and making use of a new approach to book writing. The Tao of Pooh had been a surreal blend of fact and fiction, of classical Chinese quotations and imaginary conversational interludes; your Hardy Boys story in The House on the Point is unusually descriptive -- a fleshed-out, literary version of a screenplay, a movie on paper.
For the first submission, you send the partial manuscript to Simon & Schuster, the corporate publisher that by then had bought the rights to the Hardy Boys characters from the factory-book syndicate. They reject it, but agree to let you make use of the characters in exchange for 20% of your royalty.
Four years after starting to write it, you receive a positive response to the by-then nearly completed manuscript: St. Martin’s Press, a large corporate publisher, offers a $10,000 advance, which they agree to raise to $15,000. The advance figure, as always, is a disappointment; but the acceptance is a great relief after years of seeing your manuscripts rejected because they aren’t about Winnie-the-Pooh.
After you sign the contract, the enthusiastic senior editor who had convinced the publisher’s proposal committee that the book had commercial potential is fired, and you find yourself dealing with the publisher of your nightmares, The Publisher From Hell.
Scrapping their previous verbal agreement to package The House on the Point as a new work by Benjamin Hoff rather than as an old work by Franklin W. Dixon, St. Martin’s declares that they are going to give it a “classic” (imitative) look. The very idea of the book, they insist, is too unusual to be commercially successful otherwise.
Despite a contract clause stating that Simon and Schuster and you are to be consulted regarding the jacket and frontispiece illustrations, they without any consultation print the cover illustration from the still-in-print Grossett & Dunlap 1959 revised edition of The House on the Cliff in their catalog as the jacket illustration for your book. You point out that it would be illegal and unethical to release The House on the Point with a stolen illustration on its jacket. So they switch to an imitation of the plagiarized one, then -- after you complain -- alter it somewhat. Like the “final” frontispiece illustration -- clearly a rough sketch, in no way a finished drawing -- the jacket illustration is faithful to details of the Franklin W. Dixon story, not yours.
To add to the copycat packaging, The Publisher From Hell plagiarizes the 1927 Grossett & Dunlap Hardy Boys cover emblem and the 1959 House on the Cliff’s title page, typography, and interior layout. You remind them that stealing is illegal. They grudgingly make some modifications.
St. Martin’s decides to give The House on the Point an imitation factory-book full cloth cover which, they admit, is going to raise the purchase price, and imitation factory-book narrow pages, which are going to increase the page count, raising the price some more. To show off the cover, they decide that instead of a jacket they will wrap the book in a garish red “belly band,” which will need to be folded and end-glued, and which will necessitate gluing an ISBN sticker to the back cover -- all of which is going to further raise the price. Then, to make the book more affordable, they decide to shorten it by shrinking the type to the next-to-smallest size available -- thereby jettisoning your idea of an all-ages book -- and decreasing the margins. But in the meantime…
As the printing deadline looms, the replacement editor hasn’t edited one word of the manuscript. So you edit it yourself, after which a copy (technical) editor St. Martin’s has hired from outside the company -- the staff copy editors were busy -- goes over it to prepare it for typesetting, then sends it to you, as is customary, for your approval. After you return it, the publisher comes to editorial life at last and, without consulting you, makes changes to the text. (You only become aware of these changes later, by reading the printed book.)
Fed up with the publisher’s arrogance, dishonesty, and arbitrary actions, sick over the mutilation of your intended book, and seeing nothing ahead for it but disaster, you request that the publication rights be returned to you before the manuscript goes to the printer and binder. St. Martin’s refuses, saying that they have invested a good deal of money in the book. They tell you that, according to their attorney, no contract terms have been violated, so there is no legal basis for your request.
Taking a cue from the “no legal basis” argument in a last-minute effort to stop publication, you inform St. Martin’s Press and Simon & Schuster that you are not going to pay the permissions fees to copyright holders for the material you have quoted in the book -- which will make The House on the Point illegal as soon as the first copy is sold. You haven’t yet paid the fees. The book is released anyway.
By then, you hope for your reputation’s sake that the deformed creature will die before many people find out that it exists. Its absurd packaging feeds that hope, as does the apparent total lack of promotion. And you are encouraged by the thought that the reviewers haven’t yet seemed to approve of anything you’ve written...
The reviewers perform their usual dishonest tricks. Publishers Weekly, for one example, decries your “fulmination on the present state of American society” and your “diatribe against consumerism [and] uncontrollable contemporary youth,” the mention of which will presumably turn potential buyers away, even though these alleged rantings aren’t anywhere in the book. The Washington Post, for another example, runs a sarcasm piece, “Say, That’s Swell! A Hardy Boys Update,” the author of which had admitted while interviewing you by telephone shortly before the article’s appearance that he hadn’t actually read your Hardy Boys story.
Knowing what’s wrong with the book better than anyone else does, you watch with bitter amusement as the critics miss every one of its glaring faults while criticizing contents that don’t exist.
By the time The House on the Point has died a fast, merciful death, its publisher has stopped communicating with you. Neither St. Martin’s Press nor Simon & Schuster responds to your telephone calls and letters.
Nearly four years have now passed since the book’s publication. The House on the Point has long since been remaindered, as quietly as it had been released. Yet St. Martin’s, in every detail of their behavior The Publisher From Hell, hasn’t even performed the customary basic courtesy of returning your edited manuscript. And they silently refuse to relinquish the rights to the book. Sick of spending your time, energy, and money fighting publishers, you haven’t bothered to ask your attorney to retrieve the rights. What good would it do? It had been difficult enough before to find a publisher that liked the manuscript. Who would publish it now?
On several occasions over the years, you’ve asked the Dutton / Penguin editorial staff if you could be given a list of publications that have quoted from The Tao of Pooh and The Te of Piglet. Each time, you’ve been told that the permissions department says that to compile such a list would be too much trouble. Finally, last year, after you make your list-of-publications request to the president of the company -- who was kind enough not long before to grant your request to raise the hardcover Tao of Pooh royalty to the standard percentage -- you receive a thirteen-page Permissions Report for The Tao of Pooh and The Te of Piglet for the period of March 21, 1991 -- December 14, 2004, listing cryptic entries such as:
Contract: 2223 03/21/1991 Kinko’s / Ref. E4061072 Paid: 09/03/1991 Title: THE TAO OF POOH by Benjamin Hoff $168.00 for pp. 115-156 Total contract: $168.00
Contract: 5292 10/17/1991 Advanced Systems Paid: 11/14/1991 Used in: MAINE EDUCATIONAL ASSESSMENT TEST, GRADE 8 Title: THE TAO OF POOH by Benjamin Hoff $200.00 for pp. 91-94 EDITION: test Total Contract: $200.00
Contract: 8232 03/11/1995 Champlain Regional College Paid: 05/15/1992 Title: THE TAO OF POOH by Benjamin Hoff $30.00 for 15-page excerpt Total Contract: $30.00
As you know from your own experience, anyone applying for permission to quote is required to provide a good deal more information to the publisher of the work to be quoted than is stated in the above entries. So you know that the information you’d like to have is somewhere in Dutton’s records. And you know that you’re not going to be given it.
You continue to see listed on nearly every hardcover royalty statement for The Tao of Pooh or The Te of Piglet the tantalizing, mysterious names of individuals and organizations granted permission to quote from those books -- the names and the amounts of payment. You will probably never know what any of the quoting publications are, and so will probably never be able to find and read them -- and will therefore probably never see any of that apparently substantial body of evidence verifying that what you wrote had an effect on this world.
Another request you’ve made several times over the years with no noticeable result is for Dutton and Penguin to forward reader letters to you in a timely manner. You have received letters months or even years after they were mailed to the publisher. Some of these letters contained invitations to speak at banquets, grand openings, and other events. Most arrived in your mail after the events had taken place.
The message behind the denial of these requests, as well as the other demeaning treatment you’ve received from publishers, is: You’re not worth much. The trouble with being given this message repeatedly for such a long time is that you’ve come to believe it. Like most authors you know -- the good ones, anyway -- you’re your own harshest critic, on the constant lookout for the slightest flaw in your writing. That’s why you’re a good self-editor, if nothing else. But it’s also why you’re inclined to believe negative professional assessments of your work, your abilities, and yourself. Over the years, you’ve pushed every bit of professional criticism and rejection deep down inside and kept writing, to fulfill a dream that cannot be fulfilled because others have made it impossible. And you’ve paid the price.
You have been treated by two psychotherapists for clinical depression and grief caused by publishers’ mean-spirited, belittling treatment of yourself and your work. You have been given dental care for problems resulting from jaw clenching at night, which began as you watched your last book being butchered -- you cracked two back teeth and displaced two very visible front ones.
So, reader of this essay, are you tired of being me, the author? If so, maybe you can imagine how tired I am. If you were to dedicate your time and energy to writing, wouldn’t you prefer to write something you could feel good about? That’s what I’m going to allow myself to do from now on -- to get completely away from book publishers and write for magazines and movies. If neither of those two areas wants my efforts, I’m going to forget about putting words on paper and possibly turn to the music career I once decided against. It’s much healthier, I’ve concluded, to let a dream die than to allow it to destroy yourself.
A couple of years ago, the National Endowment for the Arts released a report indicating that between 1992 and 2002, the number of non-bookreading American adults increased by 17 million. The report speculated that the most likely reason for this great turning away from books was competition from television, movies, and the internet.
Because of what I’ve seen, heard, and experienced in a quarter-century of authorship and more than half a century of readership, I believe that the growing disinterest in books is instead largely due to the relentless shrinking of literary variety and degradation of literary quality brought about by the destruction of the independent book-publishing industry. Although I’ve been an avid reader for most of my life and own over 4,000 books, I too find less and less to interest me in bookstores as time goes by. And I don’t watch television shows or today’s movies (because of their mediocre ideas and writing, their rotten taste, and their unprofessional lack of respect for the audience), and I don’t own a computer.
For years, I dealt as well as I knew how with publishers who seemed dedicated to opposing at every step the new ideas and forms of writing I was trying to bring to the literary world. From successfully fighting a regressive, racist jacket illustration for The Tao of Pooh to unsuccessfully fighting the wrecking of The House on the Point, I participated in what seemed the writing-profession equivalent of a martial arts movie.
Before the corporate era, I’ve been told by veteran authors, the business of writing books wasn’t like that. But over the past forty years, authors have become increasingly caught in the crossfire as the once-gentlemanly American book-publishing arena has been transformed into an international war zone. Victims of corporate conquest, our once-great publishers have been reduced to mere false-front divisions of the now six surviving major publishing houses, which themselves survive not as autonomous companies but only as divisions of their parent mega-corporations (see the list following the essay), only two of which are American.
It shouldn’t be surprising that the public has little awareness of the severity of the situation, considering the news blackout that the American media seem to be operating under in this vital area of influence. As an example of how unwilling the media are to show today’s corporate book publishers in their true light: I sent a short, simplified, no-names version of this essay to a substantial number of American magazines, from The Atlantic Monthly to Mother Jones, as well as to a variety of American newspapers, from The Seattle Times to The New York Times. All of these publications indicated in one way or another that they did not wish to print it.
Not even the book-writing magazines or workshops I’ve encountered have seemed to want to tell anyone what’s going on out there. When I read or listen to their “You Can Be A Published Author” hyperbole, I think they must be living in a time prior to May, 1966, when RCA bought Random House, starting the corporate race to buy the wealthiest, most successful publishers and gut them.
The truth is: All the great publishers are gone; only their names remain. Don’t be fooled by the presence of those names on today’s books and corporate bragging lists -- they are names of the dead. The spirit of independent enterprise that once animated those names -- the spirit that joined creativity, communication, and commerce to form the great publishing houses -- is no more. And America is much the worse for its loss.
From the beginning of our nation, which started with the Revolution-inspiring pamphlets of Tom Paine and the Constitution-shaping words of Thomas Jefferson, our society has been guided by writers who could articulate new principles and better ways of life. Over time, books have proven to be the most influential “packages” of that writing. We have developed our personal and national ideals, better understood our past, and shaped and reshaped our present largely because of the influence of a great variety of thought-provoking books. But now…
The variety is constantly diminishing as corporate committees of book-ignorant, conservative-minded decision makers reject ideas and rework manuscripts they consider too new and untried, not in harmony with a particular point of view or political ideology, or lacking the potential to quickly and sensationally bring them large amounts of risk-free money. Literary quality and intelligence are being lost as well in the relentless corporate dumbing down of literature and numbing down of readers. And authors.
How many wise, inspiring, entertaining, or even basically well-written books can possibly be produced by an industry that treats authors like dirt on the corporate floor? Literary creativity and professional integrity cannot survive in such a deadly atmosphere.
At least, mine couldn’t.
Copyright © Benjamin Hoff, 2006
Сряда, 23 Юни 2010
Списък на издателствата и книгоразпостранителите в България, чиито продукти НИКОГА вече няма да купя:
А И Т ПЪБЛИШИНГ - СОФИЯ, АБАГАР - ВЕЛИКО ТЪРНОВО, АГАТА - А - СОФИЯ, АРАТРОН - СОФИЯ, АРХИМЕД - СОФИЯ, АРХОНТ - В - СОФИЯ, АКАДЕМИЧНО ИЗДАТЕЛСТВО “ПРОФ. МАРИН ДРИНОВ” - СОФИЯ, AЛИВГО - СОФИЯ, АМГ Пъблишинг - СОФИЯ, АНУБИС - СОФИЯ, АТЛАНТИС - КЛ - СОФИЯ, БАРД - СОФИЯ, БИТ И ТЕХНИКА - ВАРНА, БУЛВЕСТ 2000 - СОФИЯ, БЯЛО БРАТСТВО ЕООД - СОФИЯ, ВАКОН ЕООД - СОФИЯ, ВЕСЕЛА ЛЮЦКАНОВА - СОФИЯ, ГЕЯ ЛИБРИС - СОФИЯ, ДАМЯН ЯКОВ - СОФИЯ, ДЕЛТА ЕНТЕРТЕЙМЪНТ ЕООД - СОФИЯ, ДУО ДИЗАЙН - СОФИЯ, ИК "ДИЛОК" - БОЖУРИЩЕ, ЕРА - СОФИЯ, ЕМАС - СОФИЯ, ЖАНУА 98-СОФИЯ, ЗЛАТНОТО ПАТЕ - СОФИЯ, ЗДРАВЕЦ 91 - ЯМБОЛ, ИК ИНА - СОФИЯ, ИНФОДАР - СОФИЯ, КРАЛИЦА МАБ - СОФИЯ, КРЪГОЗОР - СОФИЯ, КЛАСИКА И СТИЛ - СОФИЯ, КИБЕА - СОФИЯ, КОАЛА ПРЕС - ПЛОВДИВ, КНИГОМАНИЯ - СОФИЯ, КОЛИБРИ - СОФИЯ, КНИЖАРНИЦИ АБВ - СОФИЯ, ЛИРА ПРИНТ - СОФИЯ, ЛИТЕРА - Н - ПЛОВДИВ, ЛОКУС - СОФИЯ, ЛЕТЕРА - ПЛОВДИВ, МРД-Добринка Добрева - КЪРДЖАЛИ, МЛАДИНСКА КНИГА - СОФИЯ, МЕДИЦИНА И ФИЗКУЛТУРА ЕООД - СОФИЯ, НАНСИ ПРЕС - ПЛОВДИВ, НАУКА И ИЗКУСТВО - СОФИЯ, НОВ ЧОВЕК - СОФИЯ, НСМ МЕДИА - СОФИЯ, ОБСИДИАН - СОФИЯ, ОКСИАРТ ЕООД - СОФИЯ, ОКСФОРД ЦЕНТЪР - СОФИЯ, ПАН - СОФИЯ, ПРОЗОРЕЦ - СОФИЯ, ПРОСВЕТА - СОФИЯ, ПРЕС ООД - СОФИЯ, ПИНГВИНИТЕ - СОФИЯ, ПИЪРСЪН-ЛОНГМАН, ПУХ - К - СОФИЯ, РИВА - СОФИЯ, РИЙДЪРС ДАЙДЖЕСТ - СОФИЯ, РЕГАЛИЯ- 6 - СОФИЯ, С.А.Н. ПРО -ВАРНА, СИБИ - СОФИЯ, СИГМА 55 - СИЛИСТРА, СЛОВО – В. ТЪРНОВО- ВЕЛИКО ТЪРНОВО, СЛЪНЦЕ - СОФИЯ, СЛАВЕНА- ВАРНА, СИЕЛА - СОФИЯ, СОФИ-Р - СОФИЯ, СОФТ ПРЕС - СОФИЯ, СПЕЛ - ВАРНА, УИ "СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИ" - ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТАНГРА ТАННАКРА - СОФИЯ, ТРУД И ПРАВО - СОФИЯ, ТИП ТОП ПРЕС - СОФИЯ, УИ"Паисий Хилендарски"ЕООД - ПЛОВДИВ, УНИСКОРП - СОФИЯ, ФАМА - СОФИЯ, ФОНДАЦИЯ КОМ - СОФИЯ, ФЮТ - СОФИЯ, ИК "ХРИСТО БОТЕВ" - СОФИЯ, ХИРОН 3000 - ВАРНА, ХЕРМЕС - ПЛОВДИВ, ХЕЛИКОН - СОФИЯ
Тези хора затварят библиотеки в жалкия си опит да спрат прогреса, за да запазят собственото си благоденствие. Да го запазят, но не като работят и се развиват в крак с модерните технологии и времена, или пък като търсят постоянно нови начини да бъдат още по-полезни за потребителите си, или нови пътища да задоволяват новите и пораснали нужди на пазара си. Не. А като поръчват погром над шепа ентусиасти, които са се заели с тежката задача да съхранят и направят достъпна културата и грамотността на нацията. При това без финансов ресурс. Без облага. Без да се грижат за изграждане, пък камо ли за запазване, на някакво свое лично благоденствие като резултат на положения от тях труд.
По презумпция книгоиздатели и книгопродавци са призвани да работят за постоянно обогатяване на националната култура. Те трябва да са двигателите на културното израстване на една нация. Акумулатори на културни ценности. Сеячи на познание и светилници, разпръскващи мрака на неграмотност и необразованост. С действието си спрямо една беззащитна обществено полезна библиотека тези доказват, че не са. Следователно не заслужават респекта, който обществото би им дължало, ако бяха наистина всичко гореизброено. И тъй като аз съм просто един обикновен човек и нямам власт и сили да влияя на тези субекти - остава ми само една възможна и достойна според мен реакция. Да спра да им давам парите си, защото моите пари им дават ресурси и власт да вършат това което вършат. Така и ще направя.
Наистина достойно за съжаление е, че в този списък има имена, които до скоро наистина уважавах и чиято продукция винаги съм очаквал с нетърпение, търсил съм я и съм я купувал с удоволствие - Хеликон, Фама, СофтПрес, Дамян Яков, Академичното издателство... До момента не ми е известно някой от присъстващите в този списък да се е разграничил публично от поръчката за затваряне на библиотеката, или да е изразил каквото и да е становище по въпроса. Следователно всички са равно отговорни за това действие. Може би се надяват всичко да отшуми за три дни и хората да забравят за деянието им. Или се чувстват защитени от общественото порицание зад общата си табела Асоциация "Българска книга"... Всуе.
[ Коментари: 3 / Добави коментар ]Коментари
Разбира се, след като имате такава свободна библиотека, която копира чуждите книги - защо Ви е да купувате и да се харчите? Колко лесно е - дори книгата може да се принтира и да се разпространява в приятелски кръгове. Далаверата за българина е всичко. Тя е тръпката в живота, радостта и копнежът. Ех, както казва бай Ганьо -да ми падне Солунската митница! И ето я тук Солунската митница в образа на читанка-ком!
Драга ми rozablue... Аз имам доброто възпитание да изразявам личното си мнение под собственото си име. А вие? Имате страхотна реакция иначе - минути след пускането на публикацията и вие вече сте готова с "правилното" мнение.
С риск да ви засегна - със сигурност съм купил повече книги от колкото вие сте прочели - и ваши и такива взети от приятели. Познава се по простия факт, че не си правите много труд да прочетете мниението, по което ще се изказвате. Важно е да се разпишете :)
Това е последния анонимен коментар, пуснат тук. Ако не сте готови или не желаете да сложите името си под написаното от вас - не си правете труда.
Общата табела, зад която са се скрили всички, в случая им играе много лоша шега. Жалко е наистина, а и тъжно, че досега никой от гореизброените не е реагирал по какъвто и да било начин.
Вторник, 22 Юни 2010
Четиво за размисъл относно ролята на държавния чиновник в борбата за благоденствие на частния бизнес.
Много интересен документ, драги читатели. Много. Толкова, че ще си го запиша, защото може и да изчезне. В него четем подобни признания:
[Начало на цитата]
ПУБЛИЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА МУЗИКАЛНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ:
През 2009 година се запази и увеличи темпа на проверките в сферата на публичното изпълнение на музикални произведения. Обект на проверка по тази линия на закрила на интелектуалната собственост бяха хотели, заведения за обществено хранене, магазини, дискотеки и нощни клубове, в които звучи музика на живо или чрез запис. Организаторите на публичните изпълнения (фирмите, стопанисващи обектите) бяха проверявани за наличието на договори за преотстъпени авторски и сродни на него права от авторите или съответните организации за колективно управление на права.
Обхванати бяха най-големите зимни и летни курорти на страната като гр. Банско, гр. Разлог, к.к. Пампорово, к.к. Боровец, гр. Самоков, к.к. Златни пясъци, гр. Балчик, к.к. Албена, гр. Варна, к.к. Слънчев бряг, гр. Бургас, гр. Несебър, гр. Созопол, гр. Приморско, гр. Свети Влас и други. Проверени са и голям брой обекти на територията на столицата.
Общият брой на проверките по тази линия на закрила на интелектуалната собственост е 239. В резултат на проверките са образувани 167 административно-наказателни производства и 113 НП.
Освен установяването и наказването на констатирани нарушения големия брой проверки имаше и значителен превантивен ефект довел до сключването на голям брой договори с организациите за колективно управление на права в тази сфера – „Музикаутор”, „Профон” и до значително увеличаване на приходите на двете дружества.
В ход са преговори на някои от най-големите браншови организации в сферата на хотелиерството с организациите за колективно управление на права за подписване на рамкови договори.
[Край на цитата]
Уау. Уаау. Как може да се коментира изобщо такова изявление?! Дирекция "Авторско право и сродните му права" при Министерството на Културата в ролята на силовак на две частни фирми?! Ходи по заведенията и ги "убеждава" да сключат договори с Профон и Музикаутор. И се гордее с това - вписва го със задоволство в отчета на свършената работа...
Че им е работа да правят подобни проверки - работа им е. Те са органа, който контролира и наказва нарушения по ЗАСП. И до тук. Всичко в повече е... в повече. Меко казано. Да отчетеш като свършена работа увеличаването на приходите на две частни фирми?!? Какво искат да кажат с това? Че грижата за приходите на Музикаутор и Профон е задача на ДАПСП?!
[ Добави коментар ]Google търсене в дневника
Except where otherwise noted the content of this site is licensed under a
Creative Commons Attribution-Share Alike 3.0 License.
Страницата е генерирана от Glog v3.50
Предизвикан отговор на интервюто взето от Дарик радио с Георги Дамянов, директор на дирекция „Авторско право" в Министерството на културата... И безумните идеи изказани публично в него, които идеи не са родени в главата на г-н Дамянов, който е просто един чиновник, а са му били написани на листче от представителите на "индустрията", за да ги изчете по радиото...
Написа yradunchev (email) (www) на 21-Jul-2010 09:14